Някои разказват с думи, други с картини, Мориконе – с музика. Разказва покъртително. Блестящо! Той е най-известният филмов композитор на XX век. Композира от 5-годишен. Сега е на 85. Прави революция във филмовата музика. За първите филми, в които си партнира с бившия си съученик Серджо Леоне, понеже нямат пари за оркестър, Енио включва изстрели, гласове, сицилиански фолклорни инструменти, тромпети, нови електрически китари Фендер, тропот и цвилене на коне, скърцане на спирачки, всичко, което му попадне. И това се превръща в запазената му марка. А Серджо Леоне – в съвършената му работна половинка. Енио си партнира и други режисьори, с най-големите: Пиер Паоло Пазолини, Бернардо Бертолучи, Браян де Палма, Бари Левинсън, Роман Полански, Уорън Бийти, Оливър Стоун, Маргарете фон Трота, Педро Алмодовар.

Написал е музика за над 500 филма, сред които за 30 уестърна (с тях е най-популярен), за: Ново кино Парадизо, Професионалистът, Мисията, Недосегаемите, Бъгси, Двадесети век, Лолита, Малена. Най-новите филми, в които чухме негова музика, са „Джанго без окови“ на Куентин Тарантино и „Най-добрата оферта“ на Джузепе Торнаторе. Мориконе пише и класическа, електронна и италианска музика, джаз, поп, рок, музика за театър и радио. Създател е на балета „Реквием за съдбата“. Освен композитор е и аранжор, диригент, свири на тромпет.

Има много награди: БАФТА, Давид ди Донатело, Златен глобус, Грами, Златен лъв, Европейска филмова награда и Оскар за цялостно творчество. Той е кавалер и Почетния легион във Франция.

Въпреки работата си с американски режисьори упорито отказва да научи английски и да живее в Холивуд. Там от години му предлагат вила. Не може да понесе мисълта да се „затвори“ в град, където композиторите са се превърнали в производители на музика, правят я на синтезатори и я възлагат на аранжори за обработка.

През 2006 Sony Music издава албумът We All Love Ennio Morricone, в който Mettalica, Celine Dion, Andrea Bocelli, Bruce Springsteen, Roger Waters и още големи артисти изпълняват най-обичаните парчета на Мориконе.

Ще имаме удоволствието да слушаме музиката на този, който световната сцена и екран толкова обича, на 10 декември в арена Армеец. Енио Мориконе ще я дирижира сам в изпълнение на 185 български музиканти от хора и оркестъра на Classic FM.

 

Маестро Мориконе в телефонно интервю. Благодарности на Event Easy!

 

Маестро, създал сте толкова много и прекрасна музика. Доволен ли сте от себе си? Чувствате ли се достатъчно продуктивен?

Ако обърнете внимание на това, което е композирал Бах и колко много е написал Моцарт за 33 години, направо ще ви се сторя безработен в сравнение с тях. Мисля си понякога за почивка, но все тая година не е подходяща и следващата също се оказва неподходяща. И не мога да се уморя да правя музика. Това е единственото, което умея.

 

Определят двамата ви със Серджо Леоне за един от най-големите творчески тандеми. Моя близка веднъж възкликна, че в работата ви все едно и двамата имате общо сърце. Били сте и съученици в началното училище. Бяхте ли приятели? Правили ли сте пакости заедно?

Пакости? Неее. Бяхме съученици за една година, после Серджо се премести в друго училище. Не се бяхме виждали много дълго, двадесет ли, не помня колко години и продуцентът на първия ни филм заедно ни представи един на друг. А след това станахме много близки. И ние двамата, и семейно. Серджо е огромен режисьор, малко подценяван, защото направи много уестърни. Но и само „Имало едно време на Запад“ е достатъчен да покаже колко много беше талантлив.

 

Как се роди музиката за този филм?

Както всяка друга, която съм писал. Докато седях, мислех, търсех как да изобразя идеите на режисьора.

 

С кои съвременни режисьори бихте искали да работите?

Ако ми се обадят, ще реша с кого да работя. Не съм аз този, който ги търси или мисли за тях. Ако искат, ми се обаждат. Нямам нужда от препоръки. Работил съм с много. Веднъж един известен режисьор изслуша музиката, която бях написал за неговия филм. Беше доста дисонантна, да я наречем съвременна, и ми казва: „Слушай, я ми пусни пак оня момент, в който все едно оркестърът си настройва инструментите.“ В съвременната музика не можеш да разбереш дали оркестърът си настройва инструментите или музиката е такава.

Много ми хареса това, което Куентин Тарантино направи в „Джанго без окови“. Уважавам го и се радвам, че е включил и моя музика. Приемам го като знак за артистично братство. Той ми предложи да напиша саундтрака на „Гадни копилета“, но щях да разполагам само с два месеца за работа преди да започна саундтрака на „Баария“ на Джузепе Торнаторе и не беше възможно. „Джанго“ е направен много добре като филм, но кръвта в него, макар и добре заснета, ми се струва в повече. Все пак изпитвам голям респект към Тарантино.

 

Къде обикновено композирате вашата музика?

В студиото ми. Композирам на пиано и си записвам както е нормално и традиционно – на ръка, върху хартия. Компютърът поставя в зависимост, създава мързеливи навици. Той ражда минимализма, кара те да повтаряш и музиката се получава примитивна. Имам нужда да пиша музика така, както са го писали големите в миналото.

 

Какъв тип музика ви харесва да слушате?

Ходя на концерти в Санта Чечилия (Музикалната консерватория в Рим, която маестро Мориконе е завършил) и това са концертите, които ми харесват. Харесва ми да слушам музиката на големите от миналото. Харесвам и някои съвременни неща.

 

Дали сте емоционален човек или по-скоро владеете емоциите си?

Не бих се описал като емоционален. По-скоро съм студен и преценяващ, не съм лесен, взискателен съм към себе си. Към другите съм много сантиментален.

 

Защо предпочетохте да останете да живеете в Рим и къде отивате, когато искате да избягате от Вечния град?

Аз повече обичам да си стоя вкъщи. Моята къща е моят свят. В момента пътувам, защото ще изнасям концерти. И вече съм обиколил света. Но да се върна вкъщи, винаги е голяма радост. Когато изнасям концерти, посещавам галерии, музеи в града, в който съм. Самият Рим е музей. Тук има голямо изкуство още от древността.

 

Как се роди вашата любов към музиката и каква музика се слушаше във вашето семейство, когато бяхте малък?

Любовта ми се роди малко по малко, докато слушах музика. Докато се учех да композирам, любовта ми стана много силна. У нас родителите ми слушаха италианска опера.

 

Вярно ли е, че започвате работа в 5 сутринта?

Не, започвам в 4, защото имам много работа. Първо, за да се настроя, леко попрочитам вестници и започвам да работя към 8.30. Сутринта е най-красивият, най-свежият момент за работа. Но ставам в 4 ч. Не пия кафе, пия чай, закусвам. Работя толкова часове, колкото са ми необходими, за да си свърша работата. Не ги пестя.  Когато мога да си го позволя, си почивам следобед.

 

Случвало ли ви се е да нямате вдъхновение и какво правите тогава?

Вдъхновението не съществува. Просто сядам сам, и мисля, и мисля, и работя.

Когато свърша работата по някой проект, дали е саундтрак на филм или друго, винаги се тревожа дали ще мога да композирам отново. Винаги се чувствам все едно никога няма да мога да го правя повече в живота си, даже и когато спра за много кратко време. Все едно моят си пламък на съзиданието може да угасне. И това ме кара да си мисля за великите певци като Павароти например. Дали той не се е будел с мисълта и притеснението дали тази сутрин гласът му ще бъде още същият.

 

Имате поне един свободен ден през седмицата?

Да! Със сигурност.

 

Какво правите тогава? Обичате ли да ходите на кино?

Да, обаче ходя да гледам само филми, за които съм се информирал от новините и за които ми се струва, че са хубави. Не гледам всичко. Нямам любими жанрове. Когато подозирам, че един филм ще бъде хубав, отивам да го гледам.

 

Трите най-важни неща за италианеца били: Мама, футбола и любовта, в този ред. Дали за вас е така?

Ами да – и мама, и футболът и любовта са важни. Бих добавил и семейството и съпругата. Те всъщност са най-важни. На мач не съм ходил от много време. И за да съм честен, трябва да ви кажа, че предпочитам да си стоя вкъщи. Имам огромен екран на телевизора и на него мога да гледам головете в цялата им красота. Някога ходех със Серджо Леоне ходех на стадиона и си спомням делириума да търсиш къде да паркираш, ентусиазма, феновете, опашките. Спомням си първия мач, който отидох някога да гледам. Беше на стадион Тестачо с баща ми. Бях малък. Стояхме на терасите зад гола, бях на някакви метри от Гуидо Мазети, когато вкара топката в мрежата…Играеха Рома и Ювентус и бихме 1:0. Чудо!