От 20 до 22 юни на сцената на Софийската опера и балет ще се насладим на четвъртото издание на Американски балет за България – цикълът “Tom Gold Dance”. Той ще представи най-големите звезди от трупата на световноизвестния балетист и хореограф Том Голд в партньорство с примите на Софийската опера и балет Марта Петкова и Катерина Петрова. Ще гледаме балетът, чийто първи костюми е шила Коко Шанел – „Аполон“ на Джордж Баланчин по музика на Игор Стравински, „Прелюдии от Гешуин“ по музика на Гершуин и хореография на Том Голд, „Кончертино“ по музика на Стравински с хореография Джером Робинс и „Джънк Дует“ по музика на Доналд Кнаак и хореография на работилата с Милош Форман Туайла Тарп.

 

За Пол Боус нашата среща е шанс да закуси и да поеме дъх между репетициите в Националната опера и балет, където подготвя примите Марта Петкова и Катерина Петрова за балета по хореография на Джордж Баланчин „Аполон“ и тяхното партньорство с колежките им от Ню-йоркския балет и Пасифик нордуест балет. Разговорът ни е толкова интересен и започва с такава лекота, че Пол не успява да изпие фреша и да изяде банана, които си е поръчал. Пол е бивш солист в балета на Ню Йорк сити и настоящ лицензиран корепетитор от Тръстът Баланчин.

 

Пол ти работиш в най-големите оперни театри по света – в Ню Йорк, Петербург, Париж, Милано. Как беше избран за корепетитор и какво представлява Тръстът Баланчин?

Тръстът Баланчин e институцията, която гарантира правилното изпълнение на всички хореографии на Джордж Баланчин – общо 400, от които 75 се танцуват по света. Задачата на Тръста е да се съхранят и да бъдат изпълнявани по начина, по който Баланчин би желал. Членовете на Борда ме поканиха да работя за това, след като приключих моята кариера в Ню-Йоркския балет през 1991 г. Аз преподам правилно движенията и помагам на танцьорите да ги осъзнаят, защото са много различни от класическата школа на танцуване в Европа, както и да изпълнят хореографията по най-блестящия начин в хармония със замисъла на Баланчин.

 

Баща ти е бил шериф – как прие идеята ти да се занимаваш с балет?

Той беше военен, първо маршал във флота, след това – шериф, изключително силен и много мачо мъж. Избягал отвкъщи на 14 години и знаеше какво е да си млад и да имаш мечта. Заминах за Ню Йорк на 15 години на едно лятно училище по балет. На края на лятото ми предложиха месечна стипендия и да платят изцяло образованието ми. Беше подарък от съдбата. Родителите ми осъзнаха, че имам талант и ми позволиха да се преместя от Южна Дакота в НюЙорк. За три години – от 15 до 18-годишен минах много сериозна школа, много тежки тренировки. Имах шанса да уча при най-добрите и накрая започнах да работя в Ню-йоркския балет и с Джордж Баланчин. Също и с Джером Робинс, който постави Уестсайдска история.

 

Какво научи от тях?

И двамата бяха много стриктни за техниката. Баланчин ни учеше да живеем музиката и да изразяваме себе си, виждаше потенциала ни, помагаше ни да разцъфтим. Баланчин ни преподаваше смисъла на това, което учим за нашето бъдеще. Помагаше ни да осъзнаем, че сме уникални. Джери Робинс повече обръщаше внимание на точността при изпълението на задачите по начина, по който ги виждаше той.

 

С кои известни балетисти си работил?

С много велики балетисти. Баришников е един от тях. С него осъзнах, че колкото по-голяма е звездата, по-скромен и по-човечен е човекът. Баришников е израстнал до момента, в който се чувства комфортно със себе си и осъзнава какво може. Често като звезди се държат тези, които се чувстват неуверени. С тях се работи трудно.

Ти се се срещал и с нетолкова скромна знаменитост – Салвадор Дали?

Да, хахаха. Срещнах го, когато бях на 15. Бях приятел с едно момиче от моята балетна школа. Беше странна птица, лошо момиче, обличаше много шарено, като клоун. Оказа се, че учела в Академията за клуони на братята Ринглинг. Беше дъщеря на много богато семейство. Аз съм отраснал в Южна Дакота на място, което е болезнено скучно и винаги са ме привличали необичайните персони и неща. Това момиче ми предложи да ме запознае с Дали. Казах – да, без да й вярвам. Мислех, че се шегува. Когато отидох в хотела му – Сент Риджънс в Ню Йорк, нагоре по Пето авеню, точно до магазина на Cartier, двамата с жена му Гала бяха седнали на една маса един срещу друг. Около всеки от тях имаше групичка от модели. Около Дали – жени, около Гала – млади мъже. Бяха се обградили с младост. Аз бях на 15 – най-младият. Но Дали ми обърна внимание, разпита ме за живота ми, семейството ми, братята и сестрите ми – съвсем семпли въпроси. Питах се: „Защо се интересува от мен? Някакво дете от Южна Дакота“ Той се държеше толкова мило и приятелски. Баланчин се държеше по същия начин с хората. Можеше да си говори с абсолютен непознат.

 

И какво се случи след това?

По някаква причина Дали хареса срещата ни и ме покани да отида на негово парти. Правеше ги в Trador Vic’s – много есклузивен ресторант в полинезийски стил в хотел Плаза. Аз бях студент и се обличах лошо. Каза, че да отида с костюм и вратовръзка за този специален ресторант. Предложи да ми купи, за да мога да отида, но аз излъгах, че си имам и слава Богу, имах приятел, от когото да взема назаем. В продължение на три години – между 1973 и 1976 всеки път, когато идваше в Ню Йорк, Дали ми се обаждаше и ме канеше на неговите партита. Срещнах много колоритни и странни хора. Сервираха екзотични напитки, в които плуваха гардении. Уханието и вкуса на питиетата бяха изключителни. Дали беше много щедър към мен и накрая ме покани в дома си в Барселона. Искаше да плати пътуването ми, но аз не отидох.

 

Защо?

Никога не бях напускал страната, не говорех испански. Бях още дете. Освен това бях слушал и истории за личния му живот, които ме ужасяваха. Той беше перверзен. Не знам дали да разкажа. Ще го направя и ако прецениш, го публикувайте. Чувствам се малко притеснен да говоря за това. Разказваше се за известна моделка, която той бил поканил да му гостува и се опитвал да я склони да правят секс. Всеки ден тя му казвала: ‘Не!“ Накрая на престоя й й подарил малка стъклена бутилка с красива запушалка, очевидно по негов дизайн. В бутилчицата имало течност. Моделката казала: „Много е красива тази бутилчица, но какво има в нея?“

 

Сперма или урина? Все пак говорим за Дали.

Сперма. Обяснил й: „Всеки път, когато ми отказвахте, аз мастурбирах.“ Другата история научих от мой приятел, който бил с гаджето си – друг приятел, на плажа. Салвадор Дали се приближил и им предложил да ги рисува. Станало им интересно. Приели. Отишли в дома му. Там имало огромна кристална купа с големина на вана, пълна с бъркани яйца. Дали ги помолил да влязат голи в купата и да правят любов. Отказали и си тръгнали. Коагто ме покани, бях на 17. Не можех да се изправя срещу това.“ Може би съжалявам в известен смисъл, защото можеше да е прост великолепно пътуване, да срещна вдъхновяващи хора. От друга страна, животът ми пое в друга посока и аз съм много щастлив от нея.

С Дали говорехме за живота. Беше много интересно. И той като Баланчин говореше с абстрактни термини – за красотата на живота, за миналото, за интересни сцени и случки. Те умееха да виждат отвъд. И двамата търсеха дълбочината. Хората си мислеха, че Дали им е ясен, но в неги винаги имаше по-дълбоко ниво. От него чух за първи път за Баланчин и за хората, с които впоследствие животът ме срещна. И след няколко години по-късно станаха мои ментори.

 

Сякаш е видял бъдещето ти. 70-те са били фантастични в Ню Йорк.

Да. Това беше времето на Студио 54 и Анди Уорхол и ние ходехме там. Естествено не съм бил от тези, които пристигаха с лимузина. Трябваше да стоим отвън. На вратата стоеше едно момче Марк. Всички викаха името му и се опитваха да привлекат вниманието му, за да ги пусне. А той правеше жест с ръка или те поглеждаше и казваше: „Ти! Влез.“ Обикновено ме избираше да вляза, но се е случвало и да не ме пусне. Така и не разбрах от какво точно зависи това.

 

А вътре?

Всичко беше фантазия. Влизаш сред полудели светлини, пулсираща музика, която ускорява ритъма на сърцето ти. Усещаш възбуда, тотална невъздържаност и желание да се отпуснеш.

 

Имаше ли наркотици?

Естествено. Кокаинът беше навсякъде, LSD-то също. Всички бяха на принципа – ако видиш хапче, го взимаш. Без да те е грижа какво е точно. На никой не му пукаше за последствията по онова време.

 

Но ти оцеля?

Аз да, но не всички успяха. Там съм виждал Лайза Минели, Бианка Джагър, Мик Джагър. Джаки Онасис също идваше. Рудолф Нуреев… Баришников – много важни хора, много модерни. Хора от театъра, музиката, танца, политици… Беше много опасно и чудно място. По ъглите имаше хора, които правеха луд див секс.

 

Какво си спомняш за Лайза и семейство Джагър?

Носеха се като крале и кралици, а като ги погледнеш зад рамо, виждаш да вдишват бял прах. Хахаха. Не мога да се правя, че не се е случвало. Единият от собствениците  Иън Шрейдър имаше вкус към балерините и се женеше все за красиви балерини. Другият беше Стив Рубел. Двамата наложиха идеята за есклузивност – да караш хората да чакат отвън, за да искат още повече да влязат вътре. И когато влизаха, всички се чувстваха специални. А и при мисълта, че ще срещнеш Анди Уорхол и всички звезди. За мен по онова време вече беше нормално, защото като част от Ню-йоркския балет, аз вече бях част от крем де ла крем и принадлежах на това общество. В същото време оставах момчето от Южна Дакота, дивящо се като види Бианка Джагър или Уорхол или големите звезди от Холивуд как празнуват с всички останали. Този клуб връщаше времето назад към Калигула, вакханалиите и оргиите.

 

А какво ти говори името Бадона?

Хахаха. През 80-те учех при Меги Блек – много известна балерина. В моя клас беше и Мадона. Беше още в  началото, беше никой  като всички нас – с надеждите и мечтите и усилията си. Нашата учителка така и не успя да научи името й и вместо да я нарича Мадона, я наричаше Бадона. Не я беше чула и беше запомнила името й по този начин. А Меги беше от тези великолепни учителки, които ти никога не би си позволил да поправиш. Просто се съгласяваш и Мадона никога не й каза, че не е Бадона. След години, когато стана известна, мой приятел ме пита: „Не помниш ли тази жена?“ Питах: „Откъде да я помня?“ И той ми припомни: „Ама това е Бадона!“

 

Какво правиш, за да е интересен животът ти сега?

Той е интересен. Поглеждайки назад, мога да оценя тези спомени, но аз съм различен от хората, за които ти разказах. Аз бях просто на пътя им, качих се на влакчето в увеселителния парк и имах шанс да се повозя. Сега се чувствам като човекът, който качва други хора на влакчето на неверояни преживявания. Хора като тези красиви балерини в България – Катя Петрова, Венера , Марта Петкова – аз ги водя в това невероятно приключение в страната на Аполон. Източната техника, която е основна тук, следва много стриктни правила. Американската има същите корени, но се движим по-свободно и почти джазов начин. И моята работа е да покажа движенията по начина, по който Западната школа ги прави. Тукашните балерини са блестящи и те са способни на тази работа, но аз им помагам да разберат стила. Между 20 и 22 юни ще видите какво се е случило с балета от 20-ти до 21-ви век. Ясно е, че се движим напред.

 

Чувал ли си за Балетния конкурс във Варна?

Разбира се, целият балетен свят може да не знае къде е България, но знае за Варна. Всяко дете иска да се състезава във Варна. Когато бях на 15 и аз исках. Там е може би най-важният Балетен конкурс в света. Няколко балерини и балетисти в Парижката опера говориха с мен за възможността да дойдат да се състезават във Варна, защото  представянето на ниво на тази сцена, дава възможност да се издигнеш в кариерата – и това важи за Париж, Москва, Санкт Петербург, Ню Йорк. Баришноков е бил медалист тук и е израстнал от тази сцена. Тя малко като най-известните конните надбягвания, където най-известните собствении отиват и гледат, за да вземат коня, който харесат.  Тя е повратна точка в кариерата на много артисти. Смешно е, че знаех, че е в Източна Европа, но не знаех, че е в България.