Из дневника на един „стар вампир“

фотография мартин михайлов за ик колибри

Роден е на кухненската маса в един от крайните квартали на Торонто Кабиджтаун, а първите му думи в живота били: „Мама ви мръсна“, на български. Сега Тед Кочев е на 86, а блясъкът в очите му е на осемнадесетгодишен темпераментен, щур, жаден за приключения и провокации младеж. Не е от търпеливите. Говори бързо, страстно, смее се често, разказите му са с драматични обрати и много диалози. Световноизвестен е като режисьора на „Рамбо: Първа кръв“, носител е на „Златна мечка“ и на наградата за най-добър сценарий на Гилдията на американските сценаристи, има номинации за „Оскар“ и “Златна палма”.

 

 

През август на български излезе автобиографията му „Моят живот в киното“ от ИК „Колибри“. Увлекателна, забавна, пълна с истории и срещи със звезди като Силвестър Сталоун, Джейн Фонда, Марлон Брандо, Мартин Скорсезе, Ингрид Бергман, Микеланджело Антониони, разказани откровено и сърцато. Тед Кочев беше в България за представянето й.

 

 

Срещаме се и много горд с българското гражданство, което получи преди година, той говори ту на български, ту на английски.

Когато човек чете автобиографията ти, остава с впечатление, че си смел, открит, директен и целенасочен човек. Така ли е?

Какво значи да съм смел? Още в гимназията получих един много добър съвет от любимата ми учителка по английски и литература г-ца Шоу: „Без любов всичко е пепел.“ Каза ми го, след като бях прекарал година в смятане на интеграли и лабораторни експерименти в университета в Торонто, където влязох да уча математика и физико-химия въпреки опита й да ме разубеди. Тя ме беше предупредила: „Били (рожденото име на Тед е Уилям Тиодор Константайн Кочев), ти си толкова артистичен. Може да си блестящ във факултета по математика и физико-химия, но не обичаш тази материя. Учи това, което обичаш. Следвай страстта си и ще постигнеш такова необичайно и бляскаво нещо, за каквото не си и предполагал, при това ще го вършиш с удоволствие. Г-ца Шоу познаваше стиховете ми.“ (Тед Кочев има издадени три книги със стихотворения.)

Една година ми отне да разбера, че е права. Отидох да й го кажа и оттогава следвам този съвет.

Може би има все пак нещо, от което да се страхуваш?

Не. От какво да се страхувам?

От смъртта например, от бедността?

Не. Аз и двете ги познавам. Когато бях малък, бяхме много бедни, но човек дава сметка за това, като порастне. Едно дете не го осъзнава. Има ли храна и легло, какво повече му е нужно? А смъртта ми е сестра и е много хубава. Познавам я. За първи път ми се случи да я доближа, когато бях на две години. Онази зима в Торонто била страховита, на минус 40 градуса не сме имали нито достатъчно одеяла, нито пари да си купим дърва или въглища. Един ден тялото ми посиняло, дишал съм трудно. Баща ми изтичал да извика лекар, той беше аматьор маратонец, а чичо Георги – братът на баща ми, който живееше с нас, отсякъл два масивни смърча от съседния парк с риск да го арестуват и заредил чугунената печка в кухнята, където съм лежал. Като пристигнал, доктор Малин, също българин, ми сложил термометър в ухото, а после и в дупето. Температурата ми била 28.9, два градуса ме делели от смъртта. Докторът викнал – Хипотермия и ме топнал в почти врялата вода, загрята на печката, а аз, изпаднал в шок, съм казал първите си

думи в живота: „Мама ви мръсна“. Чичо ми често ги повтаряше. Вторият път ме блъсна една кола и ми счупи краката. Лежах в болница, но ето – жив съм, здрав съм.

И не само, ами явно не се притесняваш особено да спориш и да се караш с другите. Развикал си се дори на Ингрид Бергман, в която си бил влюбен като тийнейджър.

Да, тя беше една от най-красивите жени на света, а аз й се скарах още на пробното четене на сценария на телевизионния филм „Човешкият глас“ по моноспектакъла на Жан Кокто, който бях поканен да режисирам. Освен нея, мен и сценичния координатор, на прослушването се изръсиха непредвидено и трима изпълнителни директори от студиото. Ингрид се смути, изнерви и започна да спори за всеки ред от думите на героинята си. Не успях да я успокоя и й се развиках. Това я събра и й помогна да се концентрира, но аз реших да напусна продукцията, защото никога до този момент не си бях позволявал да крещя на актьор. Тяхната психика е много ранима и не можеш да сриваш самоувереността им, като вдигаш тон. И как щях да извлека най-доброто от нея, като бях съсипал отношенията ни от самото начало. А после се оказа, че моята рязкост й била харесала. Почувствала се водена от човек, който знае какво прави. После й признах, че страстните целувки, с които обсипва лицето на Кари Грант в „Небезизвестните“ е първото ми сексуално преживяване, когато бях на 13. И Ингрид се хвалеше, че ми е подарила първото ми сексуално преживяване. Продуцентите например, които не знаеха какво има предвид, гледаха с погледи, пълни с предположения.

Защо избра Силвестър Сталоун за ролята на Рамбо и защо настоя да е той?

Не можех да си представя да е друг. Бях гледал и шестте му филма. Въпреки че беше вече звезда, в Холивуд мислеха, че го бива само за Роки. Останалите му четири ленти хич не бяха добри. А аз харесвах работата му и знаех, че ще направим добър екип. Силвестър беше идеален за ролята – мъжествен, и в същото време в него има и нещо много докосващо, много вълнуващо. Изпратих му сценария четвъртък вечерта, в петък сутринта той се обади. Беше го прочел, за една нощ и каза: „Тед! Обожавам този сценарий!“ Каза, че е разбрал, че искам да правя корекции и попита може ли да се включи и той И аз му отговорих: „Да, аз много харесвам твоите филми за Роки, мисля, че си добър писател. Да работим.“

И как беше да работите заедно?

Много добре. Той мисли оригинално и дава сто процента от себе си. В една сцена например героят му скача от висока скала сред дървета, удря се в нисък дебел клон и пада на земята. Ползвах каскадьор, но Силвестър настоя да изпълни последната част от падането сам, в резултат на което доигра филма с четири пукнати ребра. Силвестър участваше много в създаването на героя. Един ден ми предложи Рамбо да мълчи в целия филм, да снимаме само емоциите му. Това ме възхити. Обичам екстремни идеи. Веднъж вечеряхме с Микеланджело Антониони близо до Виа Венето в Рим и той ми каза: „Филмът е картини, диалозите са за в театъра.“ Обмислих предложението на Силвестър и му признах, че все пак ми се струва неестествено героят да мълчи през цялото време. Така или иначе го създадохме като човек на малкото думи. Това направи сценария лаконичен. Винаги съм харесвал филми с малко диалози.

Имаше и една много важна намеса на Силвестър в сценария. Предложи ми да променим финала. Извика ме настрани след като снимахме последната сцена и каза: „Тед, публиката ще ни намрази, ако убием Рамбо!“ Осъзнах, че е прав. Силвестър има много добър усет какво би се харесало на аудиторията. Снимахме два финала – един – със самоубийството на Рамбо и още един – с хепи енд, въпреки че бяхме просрочили времето за снимки и бяхме над бюджета. На предварителния скрининг бяха поканени 500 човека, които да попълнят 500 анкетни карти дали са харесали филма. По време на прожекцията публиката така се вълнуваше за героя, че чак се чуваха коментари на висок глас. След последния изстрел, настана такава тишина, че игла да

беше паднала, щеше да се чуе. И се чу глас: „Къде е режисьорът, който уби Рамбо? Ако е в киното, да го обесим на най-близката лампа.“ С жена ми Лейфун се изнесохме бързо. Отзивите в картите бяха от типа на: „Това е най-хубавият екшън, който някога съм гледал. Но!!!!! Как можахте да убиете Рамбо?!!!!” И докато продуцентите разглеждаха и коментираха анкетните карти все по-загрижено, аз казах: „Момчета, не се притеснявайте! В задния ми джоб тук имам другия край.“ На следващата пробна прожекция резултатът от филма с хубав край беше бурно въодушевление!

Жена ти е китайка, бивша гимнастичка, дори е тренирала с Нешка Робева. Къде се запознахте?

В Китай. След първия ми развод имах дълга връзка с френската комедийна актриса Мишлин Ланкто (изпълнителката на главната роля във филма на Кочев „Обучението на Дуди Кравиц“). Наложи се да замине за дълго в Квебек да снима филм, а аз – да остана в Ел Ей. Много се обичахме, но ни се видя невъзможно да продължим на разстояние. Тя е много успешна актриса, режисьорка, продуцентка в Квебек. След нея не бях имал отношения с жена за около година. Заминах за Китай да разглеждам локации за филм, който щях да правя за известен канадски лекар. И един ден, докато обядваме с продуцента ми, унгарски евреин в хотела Хонконг, две хубави китайки минаха през фоайето. А този хотел беше само за чужденци. Местни не се допускаха. Казвам му: „Джон, виж там две прекрасни жени. Да ги поканим на обяд!“ Той казва: „О, не, не… Много е неудобно, на обществено място сме!“ Казвам му: „Е хайде де, ние няма да ги изнасилваме!“ Освен това те си изглеждаха като северноамериканки – елегантно облечени, гримирани. Китайките не носят грим. Докато се мотаем, двете напуснаха хотела. Продуцентът ме замъкна да разглеждаме поредния храм, който бил много важна забележителност и изглеждаше като всички останали храмове. А след това ме бутна в един антикварен магазин. И докато мърморех, че вече е пръснал 25 000 долара по китайски антики и си губим живота с глупости, влязохме в бутика, а вътре…

Двете китайки?

Същите, от хотела. Благодарих на Господ. В момента, в който видях Лейфун, знаех, че ще бъде моя жена и директно й казах: „Не ме познавате, но днес ще вечеряме заедно.“ Тя ме пита дали не съм луд. Казах – луд може и да съм, но поне не съм глупав. Междувременно продуцентът ми разговаряше с другата китайка, която ми заяви: „Аз ви познавам. Вие сте Тед Кочев.“ Оказа се генерален консул на канадското правителство. И не само че вечеряхме четиримата, но ни покани в собствения си апартамент, където разполагаше със собствен шеф готвач… И ни покани всичките, дори и жената, за която се ожених. Имаме две деца. От предишния ми брак имам три.

В автобиографията си споменаваш, че ти се е наложило да работиш с психоаналитик. Кога и защо се случи това?

Когато бях малък, в моето семейство много ме биеха – и майка ми, и баща ми. Баща ми ни биеше двамата с брат ми с колана си. И аз много страдах от това. Винаги съм си мислел как може да те удря някой, ако те обича. Съвсем логично си правех извода, че ме удрят, защото не ме обичат. И това те кара да ставаш враждебен към любовта. Настройваш се, че никой няма да те обича. От малък за себе си бях решил категорично, че никога, никога няма да ударя детето си. Имам пет. Само веднъж плеснах най-малкия ми син и изпитах такава вина и болка, че исках ръката ми да падне. Ето тази – дясната. Легнах и плаках три дена на кревата. След което реших да отида на психоаналитик. И така започнах.

Вярно ли е, че си събрал 150 души на 80-ия ти рожден ден в дома ти в Бевърли Хилс?

Да. Сред тях бяха много приятелки актриси, с които съм работил – Жаклин Бисе, Джейн Фонда.

Аха, Джейн Фонда, която си снимал да ходи до тоалетна в „Забава с Дик и Джейн“!

Хахаха. Това е така – това е първата сцена в киното, в която жена пикае пред камерата. Става дума за следното – героинята на Джейн открадва 1000 долара и е толкова развълнувана, че трябва да отиде до тоалетната. И Джейн ми предложи: “Ами защо да не ме снимаш как пишкам?“ Питам – какво имаш предвид? – Ми, казва – във филмите показват все мъже да пикаят, а жени – не. Веднага казах – Ок! Това е интересна идея. Пишкай!

На следващия ден ми се обади шефът на Кълъмбия Пикчърс – Тед, искам да те видя! Ок. Отивам. А той – Ти си човек с такъв вкус. Как можа да направиш нещо толкова безвкусно? Да покажеш жена, която пикае и се бърше след това? Викнах – Какво?! Да ми говори за лош вкус човек, който снима Джули Кристи как се наведе под масата и да лапа патката на Уорън Бийти! А той кресна – това беше сцена за 10 000 долара. – Ооо, значи когато носи пари, не е безвкусно? А моят филм е, така ли? И оставих сцената.

Върху какво работиш сега?

Наскоро приключих сценария за живота на цар Борис III и за историята за спасяването на българските евреи. Разказвал съм я на хора в Холивуд. Те не могат да повярват, а е истина. Даже се чудят, че никой още не я е разказал. И един евреин в Ню Йорк ми даде малко пари. Прочете сценария и много го хареса.

Вярно ли е, че колекционираш изкуство?

Аз ти споменах за университета учих изкуство. В крайна сметка завърших английски език и литература, заедно с това имах и курс по изкуство. Оттогава съм запален. Имам две скултури на Роден. Едната е на Нарцис в момента, в който се превръща в цвете, другата е бюст на любимия ми писател Балзак. В Ел Ей ги купих, в точния момент, когато цената им беше достъпна, а аз имах малко пари настрана. Сега са… много скъпи. Когато видя нещо, което ми харесва, се старая да го имам възможно най-бързо. Имам картини на Моне и на артисти от 19-ти век.

За какво мечтаеш?

Да мечтая? Не. Аз съм на 86 години, стар вампир. Много ми е късно за мечти, дарлинг. Опитвам да направя някои филми, например като този за цар Борис.

Хайде, де – на 86, очите ти блестят като на 18-годишен! А и животът не се мери с години! Можеш да побереш година в един момент.

Права си. И ако ме питаш, се чувствам на 26.